Iliyan Betovski's Art Blog

Честит ми празник на детето!

В края на работния ден се чувствах като претрепан, обаче бях обещал на един колега да ходим да слушаме INXS. Тия така и не можаха да ми грабнат интереса. Нещо музиката, която правят не ми харесва. Чух няколко техни песни, уж най-добрите, но не ме развълнуваха с нищо. Нещо не ми се ходеше да ги гледам, но обещанието си е обещание, а аз уж се старая да си спазвам обещанията. Обаче, колегата ми каза в края на деня, че няма да може да дойде, и аз се зарадвах, че ще се прибера възможно най-бързо вкъщи и ще се хвърля на леглото, уж да почивам.

ИУуу, ИУуу... сирените!

С всяка изминала година забелязвам, че хората не ебават да отдадът нужната почит на загиналите. Миналата година, в казармата на обяд се отказах от хубавото, топло пиле, за да стана прав и да отдам почит, докато останалите в столовата хищно нагъваха пилешките бутчета и ми се смееха, че съм се побъркал.

Днес, излезнах на терасата, за да чувам по-хубаво сирените, които в нашия квартал се чуват доста слабо, и какво да видя? В кафето отсреща хората си седят на масичките, говорят, викат, другите си карат колите и пет пари не дават, че нещо вие навън.

Преди 2 години, доклоко си спомням, си карах колелото и бях на халите. Точно в 12 на обяд сирените завиха мощно и всичко се застопори. Няма трамваи, няма коли, няма пешеходци, времето просто спря. Хората не бързаха да се възползват от това, че светофара свети зелено и те обезателно трябва да преминат. Просто стояха, мълчаха и никой не правеше опит да помръдне.

Честно да си призная, тези сирени ми харесват. Напомня ми за моментите в Silent Hill, в които идваше мрака. Мощни сирени започват да вият, деня става нощ, а навън излизат някакви адски изчадия и гадини. Доста плашещо, нали :) Но спокойно! Без паника! Това няма да се случи. На 2 юни ние не се плашим, а отдаваме почит. И се замислете, дали трябва да спрете да вършите това, което сте започнали само за 2 минути, за да отдадете почит на тези, благодарение, на които днес живеете свободни, а не се поздравявате по улиците с думите "Selam!" и "Naber!", които все още не знам какво означават.

Един симпатичен ден

Легнеш късно, станеш рано, едвам гледаш, спи ти се, часовника показва 6:30 сутринта, псуваш го, обръщаш се на другата страна и се завиваш през глава. По едно време отново се събуждаш и гледаш, че часовника показва 8! Отново препсуваш и се обръщаш на някаква друга страна. Завиваш се през глава и краката ти излизат отвън, защото си завъртял чаршафа настрани и не можеш да се покриеш целия. Пак псуваш и започваш да риташ нервно с крака, за да си оправиш шибания чаршаф (в такава ситуация за теб всичко е шибано). Обръщаш се и заспиваш. ПАК се събуждаш! И гледаш, че часовника показва 9! Препсуваш отново ядосано, но решаваш да станеш.

След като си свършил всички сутрешни задължения, решаваш да пуснеш компютъра, защото си решил да се нахъсаш да свършиш някое друго задължение, гледайки хубави картинки, породени от добрата работа на добри художници. Пускаш компютъра, вентилатора по традиция си вие като гладен вълк, а ти по традиция го удряш отгоре като стария си черно-бял телевизор на село, когато започне да прескача картината, а той след 15 минутното удряне, започва да си вие нормално - т.е да не вие, а да бучи.

Отваряш си пощата, за да видиш с какъв спам са те заляли тази сутрин, и се радваш еднствено на този, който изпращат винаги в началото на месеца от CGsociety. Не се оплакваш, защото си се абонирал за него. Тъкмо се загледаш в рисунките и попадаш на един интересен Блог, в който да се загледаш в едно филмче-показно как се оцветяват скиците. Интересно за теб и това, с което се занимаваш. За пореден път ти потичат лигите за неосъществената ти мечта - таблета. И както си гледаш и слушаш, изведнъж ХА!!! Спира ти компютъра! Монитора работи, мига, премигва, значи не е токов удар. Явно е видял зор от нещо и се е рестартирал. Натискаш копчето за палене на двигателя му, обаче не пали. Явно нещо друго е запалило, защото миришеше на изгоряло, все едно някой плъх се е изпекъл на оголен кабел. Капака на компютъра се е напекъл като котлона на ниска темперетура, колкото да опечеш яйце на него. Вадиш го от бюрото, отваряш го, миризмата на изгоряло се увеличава. Приемаш го напълно нормално, без да се ядосваш или нервиш, защото си го очаквал да се случи рано или късно. Решаваш да си купиш нов компютър, но още днес! И без това тази щайга вече е стара и не става и за щайга за грозде дори. Звъниш един-два телефона, за да поразпиташ и да ти препоръчат някой магазин за компютри, който да работи в Неделя. Обаче, когато разправяш какво се е случило, откриваш светлината в тъмния тунел, дадена ти от някой приятел, който ти казва "Аз имам резервно захранване, ще ти го дам".

Дотук с писането от второ лице. Ето какво направих аз:

Раззвънях се на баща ми да го извикам да идва с колата, за да ходя да взема малката железна кутиика със стърчащи кабеляци, наречена захранване. За няма и 1 час, вече бяхме вкъщи, включихме захранването без да го монтираме, колкото да видим, дали бучи. БУЧЕШЕ! ... Супер! Хванах с кеф отвертката и монтирах захранването. Платих си го. Все пак "приятелите - приятели, но сиренето си е с пари". Пък и с кеф си дадох парите, защото този жест ми спаси живота и вече не се чувствах по гол гъз без компютър. Реших да излезем и да го полеем, седейки под някой чадър в центъра, разказвайки си разни смешни и тъпи вицове... Така и направихме.

На връщане заваля дъжд. Зарадвах се, че вали. Какво толкова? Ще чакам автобуса под навеса на спирката, той ще дойде, ще се кача и всичко ще бъде точно. После, само ще повървя 2 минути пеша, за да се добера от спирката до нас и това да му е страха от дъжда. Да, ама не! (често го използвам този израз на обрата). Днес има някакво изменение на автобусите за квартала - знае се от кое място може би трябва да минава, но не се знае къде е спирката в дадената посока. Чаках на едната и видях, че отдолу се задава автобус - КЕФ! Обаче зави още на предната пресечка и го изтървах - КОФТИ! (знаете вица за Кеф ти, кофти). Явно не съм улучил правилната спирка. Тръгвам в дъжда да търся спирката. Вървя, вървя, но не виждам такава. Сега ще се появят въпроси "Защо не хвана такси или маршрутка?". Ми, защото нямах дребни в мен за маршрутка или парашутка, а в такси се возя само и единствено късно през нощта, когато няма никакъв друг вид транспорт. Общо-взето, не съм любител на такситата. И затова си вървях в дъжда. Вървя си по мократа и пълна с локви улица, гледам разни хора, стоящи под навесите на заведенията и ме гледат, а аз просто си знаех, че вече съм толкова мокър, че спра ли на едно място на сушина, ще умра от студ. Пък и мокър от дъжд се не бои. Големите колкото главата ми маратонки ми натежаха още повече, отколокото когато са сухи, панталоните ми се лепнаха за мен, тениската ми - също, и започнах да се надявам телефона ми поне малко да е с чувство за самосъхранение на влажно място или да е поне малко водоустойчив. Не ми пукаше, дали покрай мен ще мине някой педал с бясна скорост, който да ми тегли допълнителен душ, не ми пукаше, дали ще стана по-мокър от това, което съм. По едно време, както си вървях и постоянно се обръщах назад, след като вече бях изминал пеша в проливния дъжд 3 автобусни спирки, отзад се зададе един автобус от нищото. Спирката пред мен беше на около стотина метра и затова реших да се позатичам малко. Не се тича много лесно с подгизнали дрехи. Чувството е все едно да си завързал за себе си няколко наковални и да се опитваш да тичаш с тях. Успях да се добера на време до спирката и задъхан се качих в автобуса (само за 1 спирка още).

И отново от второ лице:

И след като всичко приключи, не се ядосваш, че те е бил дъжда по главата, и че има опасност да настинеш. Радваш се, че имаш приятели, на които можеш да разчиташ във всеки един момент. Защото захранване се подменя, маратонки и дрехи се перат, здраве се лекува, но ПРИЯТЕЛИ не всеки ден се манират. Нали знаем разликата между приятел и познат?

Ако сте от хората, които се дразнят на тъпканицата в кината, на шумовете и коментарите по време на филмите, и най-вече на гадните реклами преди всяка прожекция, но въпреки всичко, държите да гледате филма на кино, то за вас са западнатиле кина.

Има огромна вероятност филма да се прожектира само заради вас и още някой запален фен на въпросното кино. А също така, може да се излъже и някой служител в киното да влезе да гледа филма, понеже му е писнало да виси навън.

Ако сте с приятелката си и си търсите осамотение по време на любимия си филм, за да можете да правите това-онова, западналото кино е за вас!!! Само гледайте да се смесите с тълпата, за да не биете много на очи сред 10-те човека в залата.

Но ако по-горните аргументи не ви интересуват, а просто искате да гледате филм, който не се прожектира почти никъде, понеже не е комерсиална продукция, това е киното, в което ще го откриете. Днес ходихме в Дома на киното, за да гледаме "Големият шеф" (The Boss Of It All или Direktøren for det hele). Гледахме как изглежда една ИТ компания отстрани. Ако издържите началото, ще продължите да го гледате, защото има какво да задържи интереса ви. Края не е кой знае какво - хепи енд. Явно го има и в ниско бюджетните продукции.

Малоумните идиоти ще ме накарат да се откажа и от услугите на skype. Добре си беше, когато хората, които знаеха за тази програма, се брояха на пръсти. Но както се казва в "Плажът" - не го споделяй с много хора, ако не искаш да го унищожът като го превърнат в туристическа атракция. Точно това стана и със скайп. Вече всеки ми предлага да го гледам на камерата му, а аз не искам да гледам никой. Добре си започна програмата като средство за безплатно говорене по микрофона, що им беше да го правят за уеб камери и такива лайняни истории? Малко му трябваше да разберат за него огромен брой хора, че да започнат да правят и мизерии. Вече се разпространяват и едни досадни червейчета, които пращат на всичките ти контакти някакъв смотан линк и като го отвориш, се превръщаш в разпространител на червея и той продължава напред по мрежата от хора и познати. Като сте малоумни, отваряйте всичко, което ви се прати, а накрая се и огъзете на някой, за да ви свърши услуга.

Цял ден рисувам разни мадами, извадени от търсачката в гугъл, колкото да свикна и да опозная женските черти и тяхното рисуване, а също така да натрупам повече практика, за да ми свикне окото да вижда геометрията в тялото, а не плътта и видимото по принцип. Не бях много доволен от резултатите, но ето най-сполучливата, която ми хареса. Малко попрецаках и нея, но си я харесвам.

Дъждовете спрахя и дойде време да изкараме драгстерите, за да повръткаме няколко кръгчета из града и парковете. Много обичам да карам колело в почивните дни, когато всички са си по селата. Впечатление правеха само нагъсто поставените пешеходни полицаи в целия център. Повъртяхме се малко, колкото да се накефим на хубавото време, а аз да си огъна педалите на колелото с две скачания от едни стълби (първото скачане единия педал, второто - другия), омръзна ни да въртим и си тръгнахме всеки, който откъдето е.

Не знам, дали се дължи на организацията, или на това, че хората просто днес са решили, или да не работят, или да не ползват МПС, но ситуацията в центъра не беше изобщо зле, както очаквах. Нямаше задръстванията, които трябваше да има, движението беше нормално, всичко екстра. Е, аз за всеки случай реших да разнообразя като се застраховам и яхна колелото, за да стигна за нула време до работа и да не се надявам някой автобус да не попадне в задръстване или да бъде спрян от полицаи за проверки, да не би някой да носи РПГ в раницата си.

Nacho Libre - не знам какъв човек трябва да си, за да се радваш на подобен филм. Има няколко смешни момента и толкова. Общо-взето, филма е ориентиран към любителите на кеча, на които им е дошло до гуша да гледат как се бият разни гробари и тем подобни, и могат да разпуснат, гледайки някакъв монах или свещенник (не знам какъв беше) в действие на ринга.

Доказах на себе си, че съм от софиянците, които през уикенда мъкнат бурканите от село. Нямах търпение да свърши работния ден, да яхна колелото, макар и подгизнало от дъжда, който го валя цял следобед, да се прибера и да поемем по пътя към своите корени, откъдето произлизаме. Като едни типични хора, които си отиват на село, натоварихме колата с разни одеала, шишетии и всичко, което чувстваме безполезно да стои в дома ни.

Ех, животът си тече на село! Слънцето пече и препича, ти газиш по диридонките из улицата със сандалите, вони на супер гадно, точно както винаги си е било на село. Какво повече му трябва на човек? :)

Мразя пушачите, но въпреки това ми е чудно, как така съм успял да се запазя непушач и да остана на другия бряг? Имайки предвид колко нервен човек съм, отдавна трябва да съм се превърнал в заклет пушач, който всеки момент ще си изкашля дробовете. Но незнайно защо, не пуша. Може би, защото във втори клас се наложи да изям доста бой, затова че щяхме да подпалим плевнята на бабата? А може би, защото не ни се стори чак толкова хубаво да пушим ластунки и да се крием постоянно? (За тези, които не знаят какво е ластунка - техен проблем!)

Напоследък си потушавам нервите като чопля много семки (слънчоглед). Може да не ми се ядът чак толкова много, но като съм нервен, прибягвам до тях. Е, струва ми се, че семките са доста по-добро решение от цигарите за успокояване на нервите. Все пак от едното ти се съсипва здравето, а от другото може да те хване просто един запек, или с по-лош късмет - апендесит.

Когато готвя, подреждам си всички продукти на масата и най-старателно ги подготвям. За съжаление, единственото, което мога да сготвя, са пържените яйца (когато съм кьопав в ръцете, стават "яйца с късмети" или "изненада за зъбите"). Но пък за сметка на това, доста съм се осъвършенствал от момента, когато ме беше страх да запаля котлона или да счупя яйцето, за да не паднат черупки вътре. Успях да си изградя своя собствена рецепта за пържене на яйца.

Естесвено, нищо не може да се сравни с домашните яйца и кефа от жълтия жълтък. Та, след като докарахме продукцията от селските кокошки, реших да се "облажа" и да си чукна няколко яйца по моята рецепта. А тя е следната:

1 лъжица маргарин в тигана (трябва да е незалепващ, иначе не става ястието), придружен със ситно нарязан кашкавал. Това се слага на котлона за няма и 2 минути, докато се разтопи маргарина, след което бързо чуквате яйцата, бъркате ги докато придобият вид, който казва, че вече не са сурови, махате ги от котлона и ядете с кеф.

По същата тази рецепта си подготвих всичко и тази вечер - нарязах си кашкавала, сложих си маргарина, всичко се разтопи и дойде време за яйцата. Взех първото яйце, чукнах го в ръба на печката и в момента, в който го разтворих и изсипах в тигана, ентусиазма ми си взе безплатен билет за кино прожекция и отиде на кино. Развалено яйце!!! Всичко се прецака, сега трябва да правя всичко наново, което не е така забавно както първия път.

Бабата се е изгаврила като ми е сложила някакъв зародиш на запартък, точно както правеше един готвач в казармата, когато за закуска имаше варени яйца - слагаше няколко сурови. Войниците с кеф отиваха на закуска, с кеф си чупеха яйцата, за да ги обелят, а някои с пълна липса на същия този кеф оставаха без закуска, защото са си чукнали суровото яйце в порцията с яденето.

А да ни е сладко!

Послепис: Трябва да си патентовам по-горе описаната рецепта. Само да смее някой плъгиат да ми я открадне!

Повече от доволен съм от кръчмата до БНТ-то, която с колегите наричаме закодирано "При пича". С кеф си похапвам добре приготвените манджи и скари. Пък и нямам право да се оплача, защото другата алтернатива, която имам, е столовата на Софийския Университет. Няколко пъти хапвах там и не мога да прежаля стомаха си само и само, за да мина по-евтино с 2 лева. Пък и третата алтернатива не е кой знае каква - пици или сандвичи, от които корема ми става на тесто и докато се прибера вечерта, започва да ме боли все едно ще раждам. Четвъртата алтернатива беше що-годе добра - китайско ядене. Обаче, откакто ядох един ориз и два дни след това не можах да си вдигна гащите, а тоалетната ми стана пръв приятел, при тоя китаец повече не смея да отида.

Кръчмичката е малка, приятна, яденето става сравнително бързо, вкусно е и има огромно разнообразие от обедно меню. Какво повече да иска човек? А, да! Само, ако може да помоля хората, които ходят там, да не си правят труда да ходят по обяд, защото няма място за всички ни и се налага да седим вътре при положение, че навън пече хубаво лятно слънце.

Т'ва, циганите, са много тъп народ. Отдавна го знаех, но днес се убедих.

Карам си аз колелото на връщане от работа и както винаги, незнайно защо, карам бързо. Изпреварих доста коли, които бяха образували колонка от задръстване в тесните улици, а също така и автобус (страх ме е от автобуси, когато съм на колело). Скороста ми се засили, когато се спусках по едно навъздолнище и така успях да изпреваря и едни цигани, които бяха с кон и каруца. Знаете как карат циганите каруците си? Прави! Сигурно ги е гнус да си седнат в каруцата? Не знам! Та, след като ги подминах и тях, чух по-малките представители на циганското съсловие в каруцата да викат "Я па тоя как ни замина!!! Настигни го!!! Давай! Дай! Дийййй!". Карах си аз и гледах с насълзени очи напред (от бързината ми се насълзяват очите ... трябват очила!), не смеех да се обърна назад, за да не взема да се претрепам някъде, но пък чувах как разбеснелите се, че ги изпреварих цигани се приближават към мен и се опасявах да не би да им е толкова акъла, че да минат и през мен. Отбих вдясно по един земен път, намалих скоростта, пред мен вървеше едно момиче, а циганите без да намаляват, се опитаха да вземат завоя (сега ще разберете защо казвам "опитаха"). Минаха през една голяма локва и успяха да изкъпят момичето от глава до пети. Леко ме изпръскаха и мен, но беше съвсем леко и почти не обърнах внимание. Чернокожите братя се "изкефиха" от това, че изплискаха момичето, разсмяха се и още повече се развикаха "Ахааааа... Дайййй! Диййй! У! А!..." (и всякакви други викове). Аз пък се изкефих, когато със същата скорост, при завоя каруцата, зависеща от законите на физиката, с които циганите не бяха запознати, се обърна, разпердушини се, те паднаха и не успяха да разберът какво стана.

Вярно, че не е хубаво да се смееш на чуждото нещастие, но аз не прикрих доволната си усмивка!

Чатовете прецакаха цялата работа. Едно време, когато се пребираше някой от чужбина, му се радвахме все едно идва Дядо Коледа. То беше радост, то беше веселие, а сега? Всеки ден си чатиш или говориш с този човек и накрая, като дойде, дреме ти на шапката, че някой е дошъл от някъде. Нали си си говирил всеки ден с него, че даже и образа си му гледал. Ех, технологиите пратиха усещанията ни по дяволите.

Птичето, кацащо веднъж на рамото

Много хора твърдят, че птичето кацвало само веднъж на рамото ти. Затова, кацне ли, трябва да го хванеш, че втори път може и да не се върне. Снощи ми се направи предложение, на което можех да откажа, но реших да хвана птичето, пък да видим какво ще излезе. Решил в последния момент и набързо си събрал багажа във вълшебната раничка, станах рано тази сутрин и потеглих за Свети Влас да видя морето, пък то, ако ще да ме гледа мен.

Гъз път видя, че даже и филми му се прожектираха по време на пътуването. То премина под прожекцията на "OUT OF TIME" с Дензъл Уошингтън, "Трите Хикса" и "Двойна игра" с Бен Афлек, където правят обир като Дядо Коледа. Добре, че пускат филми да се гледат, за да убиваме време, иначе не виждам как бих издържал толкова време да седя на едно място без да правя нищо. То шило в торба не седи. След 6 часовото пътуване, се озовахме в Бургас, където трябваше да намерим бързо превоз за Свети Влас. Трябвало да се прикачваме, първо до Слънчев бряг, после до Свети Влас. Ех, ама ако знаете как мразя да отивам нъкяде и да не знам къде отивам. Изобщо не се чувствам сигурен. Добре, че имаше кой да решава вместо мен, защото ако бях сам, да съм се изгубил триста пъти някъде по морските вълни. Добре е, че връзките с автобусите, които правихме, не бяха в интервал повече от 5 минути чакане.

Другото, което не ми хареса, беше това, че отидохме без да имаме запазена квартира и се наложи тепърва да се търси такава. Затова обикаляхме в жегите и търсихме надписи. Е, не е като на Несебър, където по спирките разни баби стоят с картончена с надписи "Евтини квартири (САМО ПРИ НАС)". Доста се пошматкахме, но в крайна сметка намерихме.

След като се установихме и видяхме къде ще спим в следващите няколко дни, решихме да видим и къде се намира плажа. Видяхме едни хора да вървят по плажни хавлии и бански по пътя, та решихме да ги следваме, със сигурност отиваха към плажа. Следвахме ги, следвахме ги, а те взеха, че се прибраха в хотела си. Не ги е срам! И това ми били пътеводители! Пу!

Е, беше ясно, че трябваше да вървим надолу по склона. Откъдето и да минем, до морето все щяхме да стигнем. В крайна сметка, след кратката разходка в търсене на плажа, накрая го намерихме, но останах разочарован като видях колко е пуст. Че то почти нямаше хора. Е, сигурно е затова, че отидохме в 6 вечерта :) Нищо де, повече море за мен :)

Еха-а-а, и аз успях да поплувам в обществената тоалетна...

Събуждам се с мисълта да ходя да натопя дупето във водата и да поскачам малко на воля, докато спасителя надува свирката и създава атмосфера като на дискотека (без музика). Обаче, останах изненадан като видях мрачното време навън - само, че не беше заваляло. И си мислите, че това време ми попречи да направя по-горе описаните неща? Значи не ме познавате достатъчно добре :)

Взех си банския и хавлията, и тръгнах към плажа, който за разлика от снощи, беше малко по-населен. Като видях колко хора има във водата, си казах "Какво толкова? Щом те могат да се къпят в облачното и мрачно време, аз защо да не мога?". Набързо се приведох във вид, удобен за къпане и плацикане и се засилих срещу вълните на плиткажа, където с кеф се хвърлих в първата срещната вълна. О-о-о, водата не беше студена! Беше страхотна!

Следобяда морето ни изненада със силни вълни, които създаваха илюзията, че се бориш с някой, който те удря с голяма сила в коремата област. Аз пък с кеф скачах във вълните - кеф ми по корем, кеф ми по гръб. Накрая като скочих и паднах по гръб, разбрах колко съм изгорял... Болката беше неописуема. Сигурно по същата причина викаше и циганина с дългата коса, който беше влезнал с бялата тениска, скачаше във вълните и викаше "Хууууу.... Мама ти д$%а!!!!!".

И така, сутринта открихме морето с гордо развяващ се зелен флаг, а до вечерта, минавайки през жълт, стигнахме и до червен, понеже морето наистина си показа рогата и тръгна да се прави на мъж като ни бие с вълните си.

Вечерта, като се погледнах в огледалото, се стреснах, когато видях само очите ми да се белеят като на негър в тъмница.

Само да вметна едно въпросче, че не ми е много ясно... Защо хората тормозят малките дечурлига по плажовете като още от малки ги правят нудисти и те тичат щастливи по без гащи и си мислят, че това е нормално?

"Не 'Бледолики', а един от нас!", казаха те и го потупаха по раменете...

Събуждам се червен като рак. Индианците вече ме имат за свой и не ме наричат просто "бледолики". Сутринта отидохме за кратко на плажа, където се пробвах да се изявя като архитект изпълнител, опитвайки се да построя защитна, отбранителна стена, готова да отблъсне всякакви нападения по вода. Да, но нещо й куцаше на моята укрепителна постройка и не можа да устои дори на водата, пък камо ли на нападения по нея.

Следобяда решихме да ходим да видим Несебър, стария град. Изкъпахме се, облякохме се подобаващо за пътуване и тръгнахме в жегата да чакаме автобуса, който ще ни отведе до там. Чакахме, чакахме, накрая не издържахме на натиска на слънцето и решихме да се завърнем на плажа, където да потушим пламналия огън по телата ни, пък Несебър друг път ще се порадва на нашето посещение.

Вечерта не се чувствах много конфортно в кожата си. Някакъв дядка по телевизията опяваше колко не било полезно точно днес, на най-голямата жега, да се показваш без защитни кремчета... Е, аз пък да ти направя на яд, точно това направих - стоях си на жегата без никакви кремчета, а сега ми идва да хвана сатъра на Индиана Джоунс и да си съдера кожата. Не стига, че ми е червена, ами и омалня. Ако мога да перафразирам някоя реклама за пране, ще попитам "Не може ли да си остане завинаги бяла? (и със същите размери)". Не, че искам да съм бял като платно, ама не искам и да съм червен. Май беше по-добре да се доверя на някое лигаво и гадно мазило, а?

Чао! Беше ли ми приятно?

Сутринта, рано-рано, хванах си раничката, носейки я в ръка, защото кожата ми не позволява да допирам презрамките й по себе си, и отидох на спирката да чакам автобуса за София. Тъпото беше, че не знаех в колко ще мине, сигурен ли е, нито пък имах билет за него, понеже снощи вечерта, когато тръгнах да търся агенцията, я намерих затворена след работното време, и естествено, нямаше на кого да си задам въпросите.

Е, някакви братя роми чакаха и те, та реших да ги питам какво чакат. По новата информация, която получих от тях, автобуса трябвало да пристигне на тази спирка в 6:40. А той в толкова си и дойде. Шофьора се оказа любезен и ми каза, че няма проблем, че нямам билет, щял съм да си купя от него, стига да съм имал желание за пътуване. Естествено, че имам, утре съм на работа! Пътуването ми мина повече от скучно. Спомних си защо мразя да пътувам не само на дълги разтояния, ами и сам.

По едно време, гледайки през прозореца към зелените поляни, се замислих, дали съм доволен от Свети Влас? Ми, като цяло не съм. Селцето е построено, а и продължава да се строи, на един баир. След плаж, когато си изморен и изпит от морската вода, се налага да вървиш нагоре по един стръмен баир, все едно се катериш нагоре по планината. Цялото селце се е превърнало в строителна площадка и няма място, където на минеш и да не се строи нещо. Пътищата ги е хванала липсата, с изключение на главните улици. Останалите са разкопани, земни пътища, точно като у наше село. Поне цените ми се видяха нормални, а не като на курорт. Което пък ми се стори доста странно. Абе, като цяло, не бих се върнал там да почивам. Много повече ми харесва какво е на Несебър (Не съм видял много море през живота си, затова мога да правя сравнение само с Несебър, Бургас и Свети Влас).

Връщам се отново в автобуса, където ни пускат нямо кино. Разбрахме, че шофьорите на автобуса са големи фенове на Стивън Сегал, понеже изгледахме два филма с неговото участие. Единия беше този, който снимаха в София. Аз реших да не гледам нямо кино, понеже ни спряха звука и затова се облегнах на седалката по начин, по който няма да ми дразни на изгорялата кожа, и заспах. Това е малко пресилено казано, понеже постоянно се будих от натежаващата ми и падаща от ръката глава. Абе, шофьорите не знаят ли, че нямото кино отдавна сдаде поста на филмите със звукови ефекти? Мразя да гледам хора, които си отварят устата като риби и не издават никакъв звук! А що се отнася до дебелата мутра с конска опашка, Стивън Сегал, тоя човек ме дразни и то много! Трябва да уволнят сценариста, който му пише филмите, защото всичките му филми се обхващат само с няколко думи - "Бивш военен или някакъв си там специалист, който е извикан на специална мисия". Гледаш един негов филм и все едно си му изгледал цялата филмография (имаше ли такава дума?). Пък и защо си мисли, че е много готин с тоя шлифер, който носи във всичките си филми? Не знам!

Ми, това беше морето засега. Ще видим кога пак ще ми кацне птичето отново на рамото, за да го хвана. Може да е по-скоро отколкото си мисля, а може и да е много по-отдалечено във времето.

Не за първи път ми се случва да видя, че някой филм, който не съм гледал, има продължение, и чак тогава решавам да гледам първата му част. Така направих с SAW и му станах фен, та така направих и с 28 Days Later. Още като видях как започна филма, и като зърнах главния герой да лежи по без гащи без да крият нищо от него, което да се цензорира, си казах, че това ще бъде доста брутален филм, в който няма да ни лишат от нищо. И така си и беше. Това е просто един напълно нормален филм за зомбита, представен по доста нестандартен и интересен начин. Вече ми се гледа и втората част, но ще чакам да се появи хубавото качество, за да не си развалям кефа.

След края на работния ден се разделихме с колегите на групи, за да се хванем в колите по нормален брой хора, и потеглихме за Боровец, където трябва да се състои Тийм Бюлдинга на фирмата. Нашата групичка се наложи да мине през няколко чек пойнта преди да тръгнем, понеже трябваше да се свършат някои неща. По план трябваше в 5 да тръгнем и в 7 вече да се настаним в хотела. Обаче, поради непредвидени неприятности, стигнахме там в 10 вечерта. Капнали от умора, навечеряхме се и легнахме да спим, че утре ни чака доста по-натоварен ден.

Събудени от приятната борова миризма на планинаната, денят започна доста рано - към 7. Станахме, назакусвахме се, убихме малко време като поогледахме обстановката и зеленината около хотела, и се запътихме към заседателната зала, където ще се проведът лекциите, които бяха доста интересни, впечатляващи и най-вече полезни. В почивката на обяд решихме да се възползваме от услугите на хотела и да се поцамбуркаме малко в закрития басейн. Поплацикахме се малко, колкото да си намокрим кожата и костите и тръгнахме да търсим местенце за обяд.

Следобяда програмата за Тийм Бюлдинга ни изненада още по-положително от сутринта с проведена игра, която заздрави уменията ни да разчитаме един на друг.

След вечерята не ни се искаше да се прибираме и да си лягаме, а да ходим на някъде да се веселим. Обаче искахме да го направим по по-евтин начин, та затова си взехме пиво и се събрахме всички в една стая, където началото на вечерта премина под разказването на забавни вицове и истории, докато не ни замириса на възглавница и се разпръснахме.

Снимки:
- Хотела, в която нощувахме
- Гледката от терасата на хотела 1
- Гледката от терасата на хотела 2