Записки от Българската Армия

< HomePage | Към Дневникът на Илиян
    <- Към Записките от Българската Армия

Разпределение - Божурище

Понеделник, 20 Февруари 2006

Разпределението

Всички се събуждаме енергични с мисълта, че завинаги се махаме от това поделение и отиваме на някое по-добро място. Обаче мен нещо друго ме тревожи! Все ми се ще да не стане така, че да отидем в другото поделение и да започнем да ревем за прочутата Долна Митрополия.

Сетринта най-старателно (абе набързо) изпразнихме, изчистихме и подредихме стаята, и изчакахме да мине старшината на ротата, за да я сдадем и да я запечатат. Обаче се оказа, че сме последна дупка на кавала и старшината ще мине през нашата стая най-накрая и докато чакахме имахме възможността да си вземем сбогом с всички, минаващи покрай нас като си пожелаваме един по-добър и наситен с приятни емоции живот, или просто "лека служба!". А ефрейторите, които стояха отстрани, ни подвикваха "Какво толкова се сбогувате бе? Нали след малко ще слезнете всички долу...". Хм, има известна доза истина в думите им, но все пак нека направим този момент исторически важен за нас като не обръщаме внимание на това какви издънки сме направили и как сме се мразили. Просто трябва да се запомним поне с едно добро :)

След като убихме поне един час в чакане, дойде един старшина, строи всички, които сме за Божурище, раздаде ни документите и ни натовари в автобуса, гордо носещ табелата над шофьорското място, гласяща "Направено в България - Ч А В Д А Р". Бре, дейба тези чудеса на българската техника. В по-бавно МПС едва ли се бях возил досега. Ама то само бавно да се движеше, с мед да го намажеш и да го пуснеш на пчелите, а двигателят му някак си все едно искаше да извади доказателство, че е гордостта на българското автомобилостроене като се сцепи от ручене и караше ешите ми на няколко пъти да заглъхват.

След 5 часовото пътуване, най-накрая стигнахме Божурище, където се запознахме с иначе толкова симпатичните и миси стари войници, които ни посрещнаха с думите "Момчета, много сапун има за вас!", след което ни раздадоха по една права лопата и ни накараха да прекопаем всички градинки наоколо, които пък градинки ставаха за всичко друго, но не и за копаене, понеже бяха доста кални.

След като имахме възможноста да си поговорим сас стърите войници, имам чувството, че тук всеки държи на поговорката "Нашето си е най-хубаво!" като твърдят, че от всички поделения в околията, тук наистина било най-хубаво. Обаче има някои недостатъци, като например излизанията, които тук ставали по УСТАВ - 1 път в месеца, и другият пример - телефоните тук са напълно забранени, и за разлика от Долна Митрополия, тази забрана тук се спазва стриктно. Е, това някак си ще го преживея, но не мога да се примиря с това, че в стаята ни няма нито баня, нито тоалетна. Тоалетната е някъде в подземието и без седло, т.е. тип "клек-шоп". Просто не знам как ще се справям с тази тоалетна като на такава не съм клечал от близо 10 години, когато на село решихме да ъпгрейднем кенефа на двора зад къщата, като му присадим бял трон.

Вечерта, след като отложихме сапунката за утрешния ден, понеже кадровият ефрейтор като ни видя боси по джапанки, май му дожаля за нас, гледахме кабелна в телевизионната. Докато гледах телевизия бях приятно изненадан от нещо, което едва ли някога съм очаквал да се случи. Оказа се, че двамата близнаци, с които учих до седми клас в Червен бряг, също ги е награбила службата и са на същото място, на което и аз, само където аз им се явявам нещо като новобранец, понеже след 20 - 30 дни се уволняват. Доста е приятно да срещнеш истински приятели на такова и непознато и неприятно място...

[ Добави коментар ]