Iliyan Betovski's Art Blog

От една година не съм ходил на Витоша и смятам, че времето за откриване на сезона дойде. Чудих се кой да викам, кой да викам, естествено, всички са мързеливи и все не им се ходи, или пък имат друга работа. Та, тръгнахме ние с колегата Никойлай и Боян (бивш съученик). Решихме да ходим на боянкия водопад. От година не съм виждал красотата му.

Първоначално се отбихме до Боянската църква, понеже Боян събира печати от 10-те места в България или нещо подобно. Взе си печата и си тръгнахме по пътя. Според мен малко се обезмисля историята с печата, тъй като той не е влезнал да разгледа нищо, просто си взима печата и айде. Все едно ми е дал на мен да отида да му го взема. Негова си работа. Пътят на горе е труден и тежък, особено в началото, докато се минава покрай Боянските къщи, изплезваме езици, тъй като там баира е много стръмен. Но като навлезнахме в гората, забравихме за умората и потеглихме с бодра крачка напред.

След като повървяхме не малко време, видяхме първият изглед към мръсна София. Нека им е зле на софиянците долу, аз съм горе на ЧИСТ въздух! По-късно решихме да направим промяна в плана и да не ходим до Боянския водопад, а до Боянското езеро. Тръгнахме ние след оказанията на табелите по дърветата и изведнъж гледаме нещо пред нас блести през клоните. Еха! Ще видим боянското езеро! Приближихме се ние, излезнахме на изходна позиция и какво да видим?!?! Вместо да открием боянското езеро, ние попаднахме на боянското блато. Ах, грозно беше, не си заслужаваше да се седи много при него. Решихме отново да се върнем към стария план и хайде обратно към водопада. По пътя често виждахме разни гъбки и аз реших да ги снимам, понеже ми се виждат интересни, но едва ли са безвредни за хапване. Не ми се иска и да се опитам да ги докосна дори, току-виж ми станало нещо. Просто снимам и бягам.

Излезнахме на една отвестна и стръмна скала, от която перфектно се вижда изгледа към София и към Копитото. Направих няколко снимки и потеглихме към водопада. Времето ни притискаше, а ние искахме да се върнем що годе по-рано.

Вече приближаваме водопада! Личи си по разни течове по камъните, покрай които минахме. Стигнахме до обозначение < Момина скала и Б. Водопад >. На дясно сме! Минахме покрай едно гътнато дърво, на което Пешо, Гошо, стирнка и леля са се отбелязали с имената си, че са били те и са минали от там.

О, да, чува се как булботи водата и съм сигурен, че го наближаваме. Ето и първият изглед към него, все още от далечината в гората. Решихме да не слизаме долу под водопада, а направо да се качване на него. Пък и долу имаше човек, който беше решил да се подмива на водопада, отказахме се. Направих няколко снимки и потеглихме нагоре. По пътя нагоре забелязах на едно място стадо гъби. Снимах и без да се отплесвам много-много, хайде нагоре.

След като съвсем случайно, по моя вина, подминахме водопада, трябваше да се връщаме обратно, след като вече сме се катерили. Ето ни и нас! Вече сме отгоре на водопада и е време за почивка и хапване. Извадихме кой каквото носеше и айде да ядем. Захласнах се да снимам прашна София, но после позабърсах повечето снимки, понеже не са ми нужни. Успях да хвана the dark side на София. Получи се все едно софянците виждат какво дишат. Направих и няколко снимки на водопада, получиха се красиви.

Забелязах, че на скалата до водопада има скоби за катерачи, явно от там са се катерили. Като погледна надолу колко е стръмно, направо тръпки ме побиват. Камо ли да тръгна да се катеря точно от там. Е, то ако не се катери човек на високото, май няма кой знае каква файда от катеренето. Адреналин трябва да има, адреналин.

След не дългото киснене на водопада, решихме да вдигаме дисагите и да потегляме за София. Обаче решихме да минем не надолу към Бояна, т.е. обратно, а да минем през "златните мостове". Айде пак катерене нагоне по склоновете. На тръгване от водопада, видяхме, че някои хора са били тук през 1936 година. Годината беше издълбана в скалата, затова предполагаме, че това е искала да ни каже.

По пътя нагоре, видяхме едно паднало изгнило дърво. Интересното при това дърво беше, че точно там, където е скършено, беше обрасло цялото в рошави гъбки.

По-нататък по пътя, трябваше да минем по някакво набързо скалъпено мостче, което не ми се стори никак надеждно. Какво пък? И да паднем, няма да боли, най-моного да се намокрим в локвата, която минавеше под него. Еми не паднах.

По едно време, както си вървяхме, изведнъж излезнахме на някаква пътечка, която цялата беше подгизнала. Кал, локви, не може да се върви. Джвакахме, джвакахме, и накрая излезнахме. Цялата тази гадост идвала от чешмичката, която решила да пръска като луда, и да наводни наоколо. А преди тази чешмичка била текла едвам едвам (по думите на Боян). Успях да я хвана в хубав момент, точно когато се опитва да изплюе водата.

Ходихме, ходихме, и излезнахме на някакво поле. Ах, че красиво. Вижда се отсреща ... не знам какво се вижда, но е красиво. Добра гледка.

Изведнъж се озовахме при някакъв лагер, където беше пълно с хора. Забелязахме, че има и морени отиващи някъде си нагоре. Решихме да се паркираме на някоя пейка и да похапнем. На мен ми хрумна щурата идея да тръгнем да се катерим по морените. Идеята ми беше удобрена е бегом напред да катерим.

Хората бяха се проснали на каманите да се пекът. Ние пък ще катерим. Стигнахме нещо като 1/4 от това, което трябва да качим и гледам аз на едина морена колело. Как подяволите е стигнало това колело до там, не занм! По пътя нагоре, завързахме запознанство с една доста красива девойка и тя като да не повярва човек, взе че тръгна по нашия акъл и тръгна с нас. Качихме се най-отгоре! Ние и още едно доста едро гологлаво момче, бяхме най-големите ентусиасти, и се качихме най-отгоре. Направих снимки, поседяхме, поговорихме, и айде обратно. Обаче! Не ни се искаше да слизаме отново по морените, пътят не е никак лесен. Ще търсим алтернативни решения, ще търсим пътечки покрай морените. Забихме се в някаква гъста растителност в гората, където нямаше и помен от пътечки, затова се наложи ние да си ги правим. Не знам как не излезе нящо да ни изяде. Е, като изключим големия кафяв паяк, който се появи на блузата ми, нямаше никакви гадини, които да ни навредят. Само ние можехме да си навредим.

Лутахме се в чубраците и изведнъж ... ГРЕДА! Излезнахме отново на морени! Тези обаче бяха закътани в сърцето на гората и май не знаеха много хора за тях. Ми добре, пак ще вървим по морени. Писна ни от морените, набутахме се отново в гората, но и там не беше никак приятно. Решаваме да излизаме отново на морените, по които се качихме до тук и да се опитаме да слезем по тях. Пак скачахме като пинг понг по камънаците и накрая ... ЕВРИКА! Открихме пътечка :) Е, най-накрая слезнахме от тез пусти морени. След такива преживелици на тези каманаци, повече не искам и да чувам за тях в близката една седмица.

Отново потегляме по пътя, по който бяхме планирали да минем преди да се качим по морените. Обаче, вече сме повече хора. Към групичката ни се присъедини и Цвети (така се казва момичето, с които се запознахме). Следваше доста ходене по пътечки и потропване с изморени крака. Боян предложи да излезем към Владая (май така се казваше селото, което вече било квартал на София). Еби го у квартала, аз там се чувствах баш на село. София с такива "квартали" не може да се гордее.

Хванахме автобуса и айде към княжево, където вече бяхме сигурни, че сме в София.

(виж всички снимки)