Iliyan Betovski's Art Blog

Един симпатичен ден

Легнеш късно, станеш рано, едвам гледаш, спи ти се, часовника показва 6:30 сутринта, псуваш го, обръщаш се на другата страна и се завиваш през глава. По едно време отново се събуждаш и гледаш, че часовника показва 8! Отново препсуваш и се обръщаш на някаква друга страна. Завиваш се през глава и краката ти излизат отвън, защото си завъртял чаршафа настрани и не можеш да се покриеш целия. Пак псуваш и започваш да риташ нервно с крака, за да си оправиш шибания чаршаф (в такава ситуация за теб всичко е шибано). Обръщаш се и заспиваш. ПАК се събуждаш! И гледаш, че часовника показва 9! Препсуваш отново ядосано, но решаваш да станеш.

След като си свършил всички сутрешни задължения, решаваш да пуснеш компютъра, защото си решил да се нахъсаш да свършиш някое друго задължение, гледайки хубави картинки, породени от добрата работа на добри художници. Пускаш компютъра, вентилатора по традиция си вие като гладен вълк, а ти по традиция го удряш отгоре като стария си черно-бял телевизор на село, когато започне да прескача картината, а той след 15 минутното удряне, започва да си вие нормално - т.е да не вие, а да бучи.

Отваряш си пощата, за да видиш с какъв спам са те заляли тази сутрин, и се радваш еднствено на този, който изпращат винаги в началото на месеца от CGsociety. Не се оплакваш, защото си се абонирал за него. Тъкмо се загледаш в рисунките и попадаш на един интересен Блог, в който да се загледаш в едно филмче-показно как се оцветяват скиците. Интересно за теб и това, с което се занимаваш. За пореден път ти потичат лигите за неосъществената ти мечта - таблета. И както си гледаш и слушаш, изведнъж ХА!!! Спира ти компютъра! Монитора работи, мига, премигва, значи не е токов удар. Явно е видял зор от нещо и се е рестартирал. Натискаш копчето за палене на двигателя му, обаче не пали. Явно нещо друго е запалило, защото миришеше на изгоряло, все едно някой плъх се е изпекъл на оголен кабел. Капака на компютъра се е напекъл като котлона на ниска темперетура, колкото да опечеш яйце на него. Вадиш го от бюрото, отваряш го, миризмата на изгоряло се увеличава. Приемаш го напълно нормално, без да се ядосваш или нервиш, защото си го очаквал да се случи рано или късно. Решаваш да си купиш нов компютър, но още днес! И без това тази щайга вече е стара и не става и за щайга за грозде дори. Звъниш един-два телефона, за да поразпиташ и да ти препоръчат някой магазин за компютри, който да работи в Неделя. Обаче, когато разправяш какво се е случило, откриваш светлината в тъмния тунел, дадена ти от някой приятел, който ти казва "Аз имам резервно захранване, ще ти го дам".

Дотук с писането от второ лице. Ето какво направих аз:

Раззвънях се на баща ми да го извикам да идва с колата, за да ходя да взема малката железна кутиика със стърчащи кабеляци, наречена захранване. За няма и 1 час, вече бяхме вкъщи, включихме захранването без да го монтираме, колкото да видим, дали бучи. БУЧЕШЕ! ... Супер! Хванах с кеф отвертката и монтирах захранването. Платих си го. Все пак "приятелите - приятели, но сиренето си е с пари". Пък и с кеф си дадох парите, защото този жест ми спаси живота и вече не се чувствах по гол гъз без компютър. Реших да излезем и да го полеем, седейки под някой чадър в центъра, разказвайки си разни смешни и тъпи вицове... Така и направихме.

На връщане заваля дъжд. Зарадвах се, че вали. Какво толкова? Ще чакам автобуса под навеса на спирката, той ще дойде, ще се кача и всичко ще бъде точно. После, само ще повървя 2 минути пеша, за да се добера от спирката до нас и това да му е страха от дъжда. Да, ама не! (често го използвам този израз на обрата). Днес има някакво изменение на автобусите за квартала - знае се от кое място може би трябва да минава, но не се знае къде е спирката в дадената посока. Чаках на едната и видях, че отдолу се задава автобус - КЕФ! Обаче зави още на предната пресечка и го изтървах - КОФТИ! (знаете вица за Кеф ти, кофти). Явно не съм улучил правилната спирка. Тръгвам в дъжда да търся спирката. Вървя, вървя, но не виждам такава. Сега ще се появят въпроси "Защо не хвана такси или маршрутка?". Ми, защото нямах дребни в мен за маршрутка или парашутка, а в такси се возя само и единствено късно през нощта, когато няма никакъв друг вид транспорт. Общо-взето, не съм любител на такситата. И затова си вървях в дъжда. Вървя си по мократа и пълна с локви улица, гледам разни хора, стоящи под навесите на заведенията и ме гледат, а аз просто си знаех, че вече съм толкова мокър, че спра ли на едно място на сушина, ще умра от студ. Пък и мокър от дъжд се не бои. Големите колкото главата ми маратонки ми натежаха още повече, отколокото когато са сухи, панталоните ми се лепнаха за мен, тениската ми - също, и започнах да се надявам телефона ми поне малко да е с чувство за самосъхранение на влажно място или да е поне малко водоустойчив. Не ми пукаше, дали покрай мен ще мине някой педал с бясна скорост, който да ми тегли допълнителен душ, не ми пукаше, дали ще стана по-мокър от това, което съм. По едно време, както си вървях и постоянно се обръщах назад, след като вече бях изминал пеша в проливния дъжд 3 автобусни спирки, отзад се зададе един автобус от нищото. Спирката пред мен беше на около стотина метра и затова реших да се позатичам малко. Не се тича много лесно с подгизнали дрехи. Чувството е все едно да си завързал за себе си няколко наковални и да се опитваш да тичаш с тях. Успях да се добера на време до спирката и задъхан се качих в автобуса (само за 1 спирка още).

И отново от второ лице:

И след като всичко приключи, не се ядосваш, че те е бил дъжда по главата, и че има опасност да настинеш. Радваш се, че имаш приятели, на които можеш да разчиташ във всеки един момент. Защото захранване се подменя, маратонки и дрехи се перат, здраве се лекува, но ПРИЯТЕЛИ не всеки ден се манират. Нали знаем разликата между приятел и познат?